Made in UK

Made in UK

“Как пък точно за английско вино реши да пишеш…” ще си кажат вероятно доста от вас. “Бира, уиски, сайдер – добре. Но вино…?!”.

Съгласен съм, че не е най-популярната страна производителка на вино, а някои читатели дори биха анатемосали самия опит да бъдат съчетани думите “Английско” и “Вино”. Но понеже всеки хванал напоследък перото (или клавиатурата) гравитира около световно-известните винени региони, аз прецених, че няма смисъл от поредната статия за тях и избрах тема, на която доста рядко се пише.

Известен е фактът, че Великобритания, в частност Лондон, е един от най-интересните, колоритни и динамични пазари на вино. Винената култура е значително застъпена, а и присъства в историята на столицата. Колкото и странно да звучи в ума на съвремения виноценител, вино се е правило на територията на днешна Англия още от римляните, които дори са правили опити да отглеждат грозде на север около Lincolnshire. Тази практика е продължила и по времето на норманите, въпреки че в повечето случаи, произвежданата като вино течност е била предназначено за религиозни обреди.

И само да вмъкна нещо за тези от Вас, които след последния абзац вече белят очи и пуфтят относно изписаното име на английски. За да избегна филологични забележки и коментари, в тази статия всички термини, имена и прочие ще бъдат изписвани на най-подходящия език за тях.

И още малко историческите факти…

Трима души, смятани за бащите на днешното английско вино, допринасят за засаждането през 1951 г. на първото комерсиално лозе в Hambledon, област HampshireRay Barrington Brock, Edward Hyams и George Ordish. Майор-Генерал Сър Guy Salisbury-Jones, човекът засадил това лозе, отбелязва повратната точка в историята на лозарството във Великобритания. Първоначално е бил засаден сортът Seyval Blanc. Първата реколта е през 1954 г., като виното създава огромен медиен шум. Името “Hambledon” скоро става синоним на английското вино. В днешно време това лозе, разположено на богатите на варовик южни склонове в Hampshire, е презасадено с трите традиционни за Шампан сортове грозде.

През годините създаването на лозя се е случвало много бавно, до 1990-91 когато е плъзнал слух, че скоро предстои издаването на забрана за засаждане на повече лозя. С цел изпреварване на тази забрана, в периода 1992-94 са били създадени значителен брой нови насаждения, като реколта 1996 държи рекорда по добив на грозде.

Bolney Wine Estate, Sussex

Общо-прието е схващането, че студеният и влажен климат във Великобритания не е подходящ за отглеждане на лозя, но през последните две десетилетия винарската индустрия е подпомогната от по-топли лета, като се очакват още по-благоприятни климатични условия вследствие на глобалното затопляне.

До 80-те години на миналия век основно са били консумирани полу-сладки вина в немска стилистика. Такива са се произвеждали и от английските лозя – свежи, леки и плодови, с остатъчна захар. Постепено обаче вкусът на британците започва да се променя към по-сухи вина. Вносът на австралийски вина оказва голям ефект върху консуматора и постепенно той се отдръпва от немския стил вина. Дори самите производители заменят използваните до тогава високи бутилки, тип Мозел, с бордо и бургундски. Не само това, но и имена на сортове като Müller-Thurgau и Reichensteiner са заменени на самите етикети с имена като Surrey Gold и Stanlake Park. Други, като Bacchus, Ortega и Pinot Noir, които звучат по приемливо на консуматорите са оставени непроменени. Въпреки основният процент бели сухи вина, все още място намират и такива с остатъчна захар, която да балансира естествено високите нива на киселини и нисък алкохол.

Пенливите вина, в частност Шампански, са били за дълги години на пиедестала на британския виноценител и консуматор. Но английското пенливо вино започва да завзема добри позиции. Примерно, през 2007 г. Theale Vineyard Sparkling Chardonnay 2003 се представя достойно в присъствието на топ-шампански и пенливи вина и влиза в първата десетка на единственото състезание само за пенливи вина Effervescents du Monde.

Обединеното Кралство е на шесто място по консумация на вино във света, но вероятно едно от последните по производство на вино – едва 1% от продажбите на местния пазар. 15% от английското винопроизводство държат пенливите вина. Най-масово култивиран сорт грозде на острова е Chardonnay, заемащ повече от 20% от общата площ лозя, следван от Pinot Noir с 19%, Bacchus 9% и Seyval Blanc 6.60%. Използват се както традиционни, така и нетрадиционни сортове за производство на пенливи вина по класически и други методи – Chardonnay, Pinot Noir, Pinot Precoce, Pinot Meunier, Pinot Blanc, Pinot Gris, Seyval Blanc, Reichensteiner. Доста известни напоследък са имената Nyetimber и RidgeView Wine Estate, използващи класическите Chardonnay, Pinot Noir и Pinot Meunier.

Може би тук е моментът да вмъкна и новината, че на британският пазар вече може да се намери и пенливото вино на Steven Spurrier, една от главните личности зад Decanter, произведено от неговото собствено лозе Bride ValleyDorset.

Denbies Wine Estate, Dorking, Surrey

Розовата вълна не е пропуснала и Обединеното Кралство, като произвежданите розета са off-dry; абсолютно по британски вкус и идеални за лятото. Дялът на червено вино е едва 10% от общото производство. Използвани сортове са Rondo, Dornfelder и Pinot Noir, а вината са елегантни и плодови.

Десертни вина се произвеждат в много ограничено количество. Те не са тежки и свръх-концентрирани, а напротив, с елегантен баланс между много сочен плод, сладост и свежи киселини.

Британските вина подлежат на класификация. Използват се PDO (Защитено Наименование за Произход) и PGI (Защитено Географско Указание) според директивите на ЕС, като най-високо в класификацията стои PDO, следва PGI, или, на трето място, може да бъде изписан самият сорт грозде, от който е направено виното.

А ето и един интересен факт…

Едно малко бижу, правещо впечатление и внасящо разнообразие измежду 50-те пивоварни на територията на Лондон, е LDN CRU. Това е първата базирана в Лондон британска винарска изба, която винифицира грозда внесени с хладилни камиони от Bordeaux, Languedoc и Rousillon. През 2013 проектът е осъществен от London Cru, подкрепен от търговецът Roberson и инвеститора Will Tomlinson. Това е първата възможност, която се предоставя на Лондончани да бъдат част от винопроизводството.

И за край малко цифри базирани на последни проучвания през 2013 г.:

Брой лозя:                              470
Средна площ на лозе:        40 дка
Годишно производство:    4.45 М бутилки
Обща площ лозя:                18 840 дка
Брой производители:        135

В момента на британския пазар търсенето на английски fizz, надвишава в пъти предлагането. Самите пенливи вина на този етап са с много добро качество. Дали то ще се запази при едно разрастване на производството (което мисля предстои), можем само да проследим във времето. Между някоя друга чаша fizzzzzz….

“С дъб” или “Без Дъб”… Дали това е Въпросът?!

“С дъб” или “Без Дъб”… Дали това е Въпросът?!

От известно време все устоявам на прокрадващото се желание да поразсъждавам писмено върху този въпрос. Може би защото не можех да видя в ума си завършена цялата тема, но по-добре да започна от някъде…

Цар на българските бели вина си остава Шардонето. Първо, естествено, поради липсата на други, които да го конкурират. Притежава потенциал за стареене и в бутилка, докато почти всички останали са ароматни сортове, които не показват това качество в България. И накрая, но не на последно място, заради способността му да понесе известно, да не кажа огромно, количество дъб.

Поради географското разположение на България, сравнена с други държави винопроизводители, белите вина не са й силата. Има винаги изключения, естествено. Но като цяло местните сортове (до този момент, по мое мнение, няма умопомрачаващо бяло вино от местен сорт) са предопределени, географските условия също и накрая не остава много за енологичните практики.

Но да се върна на Шардонето…

Това е интернационалният сорт, податлив на стареене, който до този момент има вероятно най-дълга история в България и е най-добре представящ се. Световната конкуренция е убийствена и също така определяща стила – Chablis, Côte de Beaune, Carneros, Adelaide Hills and Mornington Peninsula, Central Coast AVA. Този факт + географското разположение почти определят стила шардоне, което би могло да бъде произведено в България.

Тук обаче всичко е сведено до използването на дъб! Жаждата за дъб си е пословична за българина. Все пак, напоследък се наблюдава известно избледняване на този мерак. Адмирации!

За съжаление дали “с дъб” или “без дъб”, вина по-стари от 2, 3 години, почти не присъстват на пазара. От една страна, съществува странната предубеденост и страх в повечето ресторантьори, че такива вина са си “заминали” отдавна. От друга, този им страх е продиктуван от факта, че почти няма толкова добре направени бели вина, които да са в кондиция и да се развиват след 3 години.

Има няколко различни причини, които налагат използването на дъб при Шардонето. Някои от тях са чисто стилистични – масовият консуматор иска Франция или Калифорния. Това желание ръководи по-големите, market-driven производители. В техния случай, почти няма място за коментари.

Когато обаче заговорим за по-малки производители, които през последните години се увеличиха, нещата са различни. Дори и големите производители започнаха да правят “лимитирани” и “бутикови” (о, как съм я намразил тази дума вече) серии вина, с по-високо качество. Дозата дъб в готовото вино е според желанието на уайнмейкъра или собственика и търсената стилистика – повече тяло, обем, вторични аромати и т.н. Друг е въпросът, че не всяко шардоне е способно да понесе тази доза…

Световно малките производители са интересни и търсени понеже продуктите им са различни и по-индивидуални. В контекста на българското шардонето, за съжаление, все още няма забележима разлика между малки и големи. Стилът е един – “с дъб”!

Дъб се използва и в някои други случаи – когато самата суровина не предполага производството на вино, което да впечатли. Тогава се залага на аромати и вкусови характеристики, вследствие продължителен контакт с дъб.

До тук споменах единствено шардонета “с дъб”. Все пак съществуват и такива “без дъб”, макар и единици на българския пазар. Поради тази причина и не се пише за тях, а ако се споменават някъде, то е между останалите “надъбени” шардонета, което не ги представя реално като различен продукт. От друга страна, за да се пише за шардонета “без дъб”, трябва да съществува известен опит с такива, а не да бъде ограничен до Chablis.

Тук става по-трудничко…

Когато се работи с шардоне и концепцията не е да старее в дъб, колкото и тривиално да звучи, е много важно каква работа е свършена на лозето и какво е качеството на суровината. Ако тя не е с много високо качество, уайнмейкърът ще бъде лимитаран по-късно при работата си в избата. При работа със суровина от собствени лозя е много по-лесно постигането на това качество, отколкото при закупуването й от друго/и лозе/я. При какви показатели ще бъде обрано гроздето зависи основно от концепцията за желаното вино.

Шардоне “без дъб” традиционно би било направено в иноксови съдове. Опитът на уайнмейкъра и идеята за виното определят какви обработки ще бъдат извършвани, разрешените енологични практики, които ще се използват и т.н.

Използват се също и съдове направени от бетон, в квадратни, правоъгълни или овални форми. Напоследък, доста разпространени по света са бетонни съдове във формата на яйце (наследници на грузинските квеври и римските амфори). Използват се за направата на бели и червени вина. Поради идеалната физична форма и липсата на ъгли в съда, гроздовата мъст е в непрестанно движение през цялото време на ферментацията. Порьозността на бетона допринася за естествена микрооксигенация (също както при стареене в бъчви, но без екстракция на аромати от дъба). Въглеродният диоксид освобождаван по време на алкохолната ферментация се издига към повърността като по този начин разбърква мъстта и утайката. По този начин се извършва естествен батонаж, без външна намеса. Резултатът е много богато, обемно и комплексно вино, което в сравнение с такова произведено в иноксов съд, няма острия, директен, понякога агресивен или редуктивен нос и стоманено, стегнато тяло, а по-скоро деликатен, многопластов и комплексен нос, заоблено и обемно тяло разкриващо широка палитра от вкусови аромати.

Дали в инокс или бетон, моят въпрос е защо няма повече такива шардонета в България?! По-трудно е да се направят, повече усилия се изискват, по-добра суровина, не се ползват чипс и бъчви, но пък виното разкрива повече от своя характер и потенциал. Някой би казал, че консуматорът търси повече “надъбени” шардонета и затова се правят само такива. А дали не е защото на консуматорът не му е предоставена възможност да се докосне до висококачествени български шардонета “без дъб”?!